Bar "The 13th step"

Клаус стоеше до прозореца в дома си и наблюдаваше улицата. Беше правил това през целия ден, без да помръдне от мястото си, а чашата с уиски не се беше отделила от ръката му. След като пресуши и последната останала капка от бутилката, оставена на перваза, той най-сетне раздвижи вдървеното си тяло и направи няколко бавни крачки назад. Рядко му се случваше да бездейства, но в дни като този, нямаше какво друго да прави освен да се наслаждава на богатата си колекция от скъп алкохол.
Слънцето вече започваше да се скрива и залезът обагри небето в пастелени цветове. С изгряването на луната, времето на хибрида идваше. Този град беше негов и Клаус обожаваше да се разхожда вечер, криейки се в сенките. Все още не можеше да се сети за по-приятно занимание от това да демонстрира сила и достолепие.
Броени минути по-късно, той се движеше по улиците на Ню Орлиънс с наперена походка. Устните му бяха изкривени в някакво подобие на усмивка, а в очите му играеше дяволито пламъче. В близките сгради се криеха вампири, верните слуги на Марсел, които наблюдаваха Клаус и следяха всеки негов ход. Той все още не разбираше защо се беше примирил с това да остави Марсел да управлява града, но засега щеше да играе по неговите правила. Вече нямаше и следа от предишното им приятелство. Егото на хибрида беше наранено, а той не позволяваше на никого да му противоречи. Беше обсебен от желанието за контрол, сякаш всичко трябваше да зависи от него.
В далечината, надолу по тъмната безлюдна улица, Клаус забеляза светещата табела на някакво заведение. Когато се приближи достатъчно, можеше да чуе музиката, идваща отвътре по-ясно. Той протегна ръката си към дръжката на вратата и вложи малко сила, за да я избута навътре. Вратата се отвори със силно скърцане и пред него се разкри гледката на един доста стар бар. Дъските на пода бяха прогнили, а навсякъде във въздуха се носеше мириса на бърбън и бъчва.
Това място не беше по вкуса на Клаус и единственото, което го задържаше тук, беше фактът, че вътре нямаше много хора. Вероятността един от шпионите на Марсел да се навърта наоколо беше малка, което напълно удоволетворяваше хибрида. Той премина с поглед през всяко едно ъгълче на помещението, след което бавно влезе вътре и бутна вратата зад гърба си. Тя се затвори с оглушителен трясък. Стъпките му отекваха из цялото заведение, докато накрая не стигна до бара и не се настани на един от високите дървени столове.
Махна с ръкана бармана и момчето веднага дойде при него. Направи небрежен жест, с който посочи към една от бутилките с бърбън. Секунди по-късно, пред него стоеше една пълна чаша, в която той се взираше и не смееше да отпие.
Самият той не осъзнаваше какво изобщо прави тук. Чувстваше се самотен. Можеше да е на много по-приятно място от това...може би някъде със семейството си. Но в този момент, той не можеше да си позволи да мисли за тях. Продължаваше да си повтаря, че любовта и семейството го правят слаб, а това беше едно от многото неща, които не понасяше в себе си.

Непознатата се замисли малко, преди да се представи. Тя огледа внимателно, леко недоверчиво Клаус, след което подаде ръката си напред, хвана дланта му и каза името си.
Шерил. Беше красиво име и най-вече й подхождаше.
Този път хибридът не прикри усмивката си, както правеше обикновено. Все още можеше да усети притеснението й, но това не го тревожеше. Вече беше свикнал хората да се дистанцират от него, но се беше възхитил на нейната дързост, която толкова много й отиваше. Смелостта си личеше в лицето й, както и в погледа й. Нямаше как такова момиче да не му допадне.
Когато чу въпроса й, Клаус не успя да сдържи смеха си. Все пак се опита да се прикрие, за да не я обиди, обноските бяха важни за него.
Почувства се глупаво, за това, че не беше разбрал, че в нея има нещо неестествено още от първата минута, в която бяха срещнали погледите си. Но сега цялата картинка му се изясни. Тя не беше обикновено и беззащитно момиче, каквото той си беше представил. Определено можеше да се пази сама.
Клаус прочисти гърлото си преди да понечи да отговори.
- Много нетактично от твоя страна, при положение, че аз също съм един от тези кръвопийци, но да кажем, че съм малко по-специален от тях. Върнах се в Ню Орлиънс, за да взема това, което ми принадлежи - каза той без повече подробности и обяснения. Несъмнено, думите му я бяха объркали, но той не беше от хората, които обичаха да дават отчети за всяко едно свое действие. Нещо му подсказваше, че тя го разбираше перфектно и двамата си приличаха повече от колкото предполагаха.
- След като говориш с такова отвращение за вампирите, мога да кажа, че ти не си една от тях. Тогава коя си ти? - попита на свою ред хибридът.

Клаус забеляза замисленото й изражение. Сякаш току що се беше сетила за нещо от изключителна важност. Той я погледна с присвити очи, все едно се опитваше да проникне в съзнанието й.
По лицето му се разля доволна усмивка, когато тя най-накрая го разпозна. Очевидно беше чувала за него. Не беше сигурен до каква степен го познаваше, но остана доволен, че славата му все пак беше стигнала и до ушите на Шерил.
Тя го преизвикваше и то съвсем умишлено, а Клаус никога не губеше и винаги получаваше това, което иска. Но нещо му подсказваше, че този път нямаше да се справи в нейната игра.
- Добре тогава,нека да следваме твоите правила - съгласи се той и кимна потвърдително. - Е, има две възможности. Или си вещица, или си върколак - допълни след това и се замисли за секунда. - Да предположим, че си вещица - каза накрая и повдигна въпросително вежда, очаквайки да чуе дали е познал.